ДНЕС Е РОДЕН...

Думата „джаз“ в смисъл на музикален стил се използва за първи път на 6 март 1913 година в San Francisco Bulletin
в статия, която описва музиката на оркестър с елементи на джаз и
рагтайм. В тези години, в зората на джаза, думата се изписва по няколко
различни начина: jaz, jas, jass, jasz или jascz. Понякога е наричана думата на XX-и век, защото произходът и етимологията ù не са установени.
Според Уолтър Кингсли думата е от африкански произход, но някои считат, че е от арабски. Друга теория за произхода на думата според Речника за историята на американския жаргон ( Historical Dictionary of American Slang) е че идва от jism или gism означаващи висок дух, енергия. Друг предполагаем произход е от френските думи jaser (разговарям) или chasser (гоня). Съществува дори теория, че думата означава полов акт според един от северноамериканските жаргони.
„Джаз“ в смисъл на музикален стил започва да се употребява често в
периода след 1913 година и в 1917 година този музикален жанр получава
официално името си.

Ал Жeро е роден на 12 април 1940 година в Милуоки (Уискинсън), САЩ.
Син на пастор, първите му музикални стъпки са в хора към църквата на
баща му, когато е само на 4 години. Като дете заедно с братята си пее
по местни забави и концерти в родния си град.
Той завършва бакалавърска степен по психология в престижния колеж
"Рипън" в родния си град, а през уикендите пее за удоволствие с
местната група "Дъ Индигос".
След "Рипън" следва в
университета в Айова и се дипломира с докторска степен по дефектология.
Впоследствие се премества в Сан Франциско и започва кариера като
съветник по говорна рехабилитация. Именно тук вроденият музикален
талант на Ал започва да влияе и на бъдещите му проекти. Той започва да
пее в малък джаз клуб с триото на Дюк Елингтън и към края на 60-те
години вече е твърдо решен да превърне пеенето в свой начин на живот.
За пореден път Ал сменя местожителството си - този път в Лос Анжелис,
където започва да свири в едни от най-престижните нощни клубове. След
известен застой в Лос Анжелис, през 1975 година Ал Жеро е забелязан от
компанията "Reprise" и подписва първия си договор с тях.
Дебютният му албум "We Got By" е истинска сензация и е високо
оценен от критиката. Ал печели известност не само в цяла Америка, но
преминава отвъд Атлантика и получава "Грами" в Германия в категорията
"Най-добър нов интернационален соло изпълнител" за същата година. През
1976 г. издава албума "Glow", който му носи втора награди "Грами".
Следващата година отбелязва първото световно турне на Жeро, записи от
което са включени в двойния лайв албум "Look To The Rainbow". Същата
година печели и първата си американска награда "Грами" за "Най-добро
вокално джаз изпълнение" и е оценен високо от най-престижните музикални
издания.

Четвъртият албум "All Fly Home" е записан през
1978 г. и е награден с поредното "Грами" за "Най-добър джаз вокалист".
Той е последван от множество нови и оригинални проекти, между които
този от 1980 г. "This Time" и "Breaking Away" с милионните си продажби
и още 2 немски награди "Грами" - "Най-добър поп вокалист" и "Най-добър
джаз вокалист".

Последвалите
албуми и турнета през годините се оказват супер успешни и още повече
допринасят за международната му слава. През 1992 г. след поредното
стилово експериментиране, Жeро печели петата си награда "Грами", като
по този начин се превръща в един от малкото изпълнители, спечелили
награди в три различни категории - джаз, поп и ар-енд-би.

През
1994 г. излиза албумът "Tenderness", върху който работи с цяло
съзвездие от известни музиканти (Дейвид Санборн, Катлиин Батъл и Джо
Семпъл са само малка част от тях). Тази продукция е смесица от
популярни съвременни песни и няколко класически композиции на Ал Жeро.

1996-та
година e белязана от някои предизвикателства в кариерата му. Докато си
почива след поредното турне, Жeро се впуска в актьорското поприще и в
продължение на три месеца участва в мюзикъл на Бродуей и рекламира
МакДоналдс заедно с ар-енд-би звездата Веста Уилямс.

За
да отпразнува 20 години от началото на творческата си кариера, излиза
първата компилация "Best of Al Jarreau". Колекцията съдържа 14 от
най-популярните песни на Жаро, както и две съвсем нови песни,
продуцирани от дългогодишния му приятел, известният джаз изпълнител
Джордж Дюк.

През 1998 г. Ал Жeро подписва договор с
лейбъла Verve/GRP (част от Universal Music) и започва отново работа с
Томи ЛиПума, продуцент на станалия класически, вече, албум "We Got By"
(1975). Резултатът от това творческо партньорство е повече от
впечатляващ. През 2002 г. Ал Жeро се завръща на върха на джаз
класациите с албума "Tomorrow Today". Той е последван от "All I Got"
(2002), а последният проект на звездата излезе презе през 2004 година
от компанията Verve/GRP и се казва "Accentuate the Positive".

Най-прочутият - а според мнозина и най-великият - баритон саксофонист за всички времена, Джери Мълиган е истински
великан. Със завидна гъвкавост той се включва в разнообразни сешъни, от диксиленд до маниакален бибоп, като извлича новаторския си ефирен саунд от иначе неприветливия и грубоват духов инструмент и свири с бързината и сръчността на алт саксофонист. Първият инструмент на Мълиган е пианото, след това изучава кларнет и различни саксофони. Отначало си извоюва
репутацията на добър аранжор. През 1944 г. пише парчета за радио бендана Джони Уорингтън и не след дълго се включва в нотните издания на Томи Тъкър и Джордж Пакстън. През 1946 г. Мълиган се мести в Ню Йорк исе присъединява към оркестъра на Джийн Крупа като аранжор - най-известнатаму работа е "Disc Jockey Jump". Рядко свири в самия оркестър, предимно на
алт саксофон. Ситуацията е същата и през 1948 г., когато Мълиган е с Клод Торнхил.
Първите забележителни записи на Джери Мълиган като баритон саксофонист са с нонета на Майлс Дейвис "Birth of the Cool"
(1948-50 г.), но кратките сола все още не могат да се мерят със забележителните му аранжименти ("Godchild," "Darn That
Dream") и авторските му композиции като "Jeru", "Rocker" и "Venus DeMilo". През 1949 г. Мълиган пише за оркестъра на Елиът Лоурънс и свири анонимно в саксофонната секция. Едва през 1951 г. започват да обръщат внимание на баритоновите му изяви. Той отпътува за Лос Анжелис, пише някои аранжименти за Стан Кентън (сред тях са "Youngblood", "Swing House" и "Walking Shoes"), работи в "Лайтхаус" и всеки понеделник свири в "Хейг". По това време Мълиган открива преимуществата на свободното солиране без пианист. Прави джемове с тромпетиста Чет Бейкър и тъй като сработването между двамата е великолепно, Бейкър влиза в неговия квартет без пиано. Новата група бързо печели вниманието през 1952 г. - и двамата се превръщат в звезди.
Скоро обаче Мълиган закъсва с наркотиците и арестуването му слага край на този квартет и на работата му изобщо до пускането
му от затвора през 1954 г. Тогава той започва ново музикално партньорство с тромбонист Боб Брукмейер, което се радва на същия успех.От време на време групата се разширява до секстет с тромпетиста Джон Бардли и тенор саксофониста Зуут Симс. През 1958 г. в квартета на Мълиган свири тромпетистът Арт Фармър. Благодарение на голямата сигъвкавост и уважение към чуждата стилистика Мълиган излиза от обичайното си амплоа и прави успешни записи с някои от любимите си големи музиканти.
На джаз фестивала в Нюпорт през 1958 г. заема мястото на баритон саксофониста Хари Карни в "Prima Bara Dubla", заедно с
оркестъра на Дюк Елингтън, а в периода 1957-60 записва отделни албуми с Телониъс Монк, Пол Дезмънд, Стан Гец, Бен Уебстър и Джони Ходжес. Мълиган свири в класическото телевизионно предаване "Sound of Jazz" през 1958 г., както и във филмите "I Want to Live" и "The Subterraneans". През 1960-64 г. Мълиган ръководи своя Консърт Джаз Бенд, където има възможност да пише, да свири на баритон сакс и понякога като втори пианист. Оркестърът включва Брукмейер,Симс, Кларк Тери и Мел Люис. Мълиган е по-слабо активен след разпадането на бигбенда, но се присъединява към продължителните турнета на квартета на Дейв Брубек (1968-72 г.), през 70-те формира (не за постоянно) бигбенда "Age of Steam", свири като втори сопрано саксофон, в средата
на 70-те ръководи секстет, включващ вибрафониста Дейв Самюълс, а през 1986 г. участвува в албум на Скот Хамилтън. През
90-те обикаля света с превъзходния си "безименен" квартет и ръководи "Rebirth of the Cool Band", който изпълнява и записва римейки на класиките на нонета на Майлс Дейвис. До смъртта си ДЖери Мълиган не губи хъса
си за свирене. Сред известните му композиции са "Walkin' Shoes", "Line for Lyons", "Bark for Barksdale", "Nights at the Turntable", "Soft
Shoe", "Bernie's Tune", "Blueport", "Song for Strayhorn", "Song for an
Unfinished Woman" и "I Never Was a Young Man" (която той често пее). Многобройните му записи са пръснати в каталозите на лейбълите Престиж, Пасифик джаз, Кепитъл, Воуг, Емарси, Колумбия, Върв, Майлстоун, Филипс, Лаймлайт, Ей енд Ем, Киароскуро, Конкорд, Джи Ар Пи и пр.

Били Холидей е първата популярна джаз певица, която разчувства публиката с дълбокото си неподправено преживяване на
класическия блус и с това сериозно променя американското популярно вокално изкуство. Почти 50 години след смъртта й все още е трудно да се повярва, че преди нейната поява поп и джаз певците следват изцяло традицията на Tin Pan Alley и рядко
индивидуализират изпълненията си, фактически само блус певици като Беси Смит и Ма Рейни оставят впечатлението за вживяване в тематиката на песните си. Високо стилизираният прочит на тази блус традиция от страна на Били Холидей революционизира традиционния поп и в разрез с установената традиция отказва артистичните компромиси в полза на композитора или на конкретния бенд. Въпреки очевидните влияния на БесиСмит и Луи Армстронг(в своята автобиография Били признава, че винаги се е стремила към мощния саунд на Беси и емоционалността на Луи), тя развива свой неповторим стил, контрастиращ рязко на съвременните й сълзливи и стандартизирани вокалисти.
Душата на Холидей блести във всеки неин запис, но техничността й също далеч надхвърля средното ниво на съвременниците й. Вехтият кабаретен стил от първите й професионални записи често додява на Холидей и тя започва да своеволничи с бийта и
мелодията, като фразира извън бийта и често дава нов живот на стандартите, заемайки хармонии от любимите си духови изпълнители - Армстронг и Лестър Йънг. (Тя често споделя, че се опитва да звучи като духов инструмент.) Скандалният живот - с редица провалени връзки, пристрастявания към различни вещества и периоди на депресия - несъмнено подсилва легендарността й, но най-добрите
изпълнения на Холидей ("Lover Man", "Don't Explain", "Strange Fruit",собствената й композиция "God Bless the Child") остават недостигнати по чувственост и съвършенство вокални шедьоври. Майсторската техника и чистият глас я нареждат до най-добрите певци, като Ела Фицджералд и Франк Синатра, но немалка роля за това има и неуморният индивидуалистичен темперамент на Били Холидей, белязал всичките й неповторими изпълнения.
Разпиленият живот на певицата започва в Балтимор на 7 април 1915 г. (а според някои източници - 1912 г.), когато се ражда под името Елинър Фейгър Гоф. Баща й, Кларънс Холидей, като тийнейджър свири на китара и банджо, по-късно участвува в оркестъра
на Флетчър Хендерсън. Той така и не се жени за майка й, Сади Фейгън, и ги напуска още докато дъщеря му е бебе. (По-късно тя го среща в Ню Йорк и въпреки че използува услугите на множество китаристи в сешъните си преди смъртта му през 1937 г., избягва да работи с него.) Майка й също е тийнейджър по това време и поради неопитност или недоглеждане често оставя дъщеря си на нехайни роднини. Осемгодишна, Холидей е пратена в католическо поправително училище, след като съобщава, че е била изнасилена. Приятел на семейството урежда да я пуснат оттам само след две години. Заедно с майка си тя се мести през 1927 г. първо в Ню Джърси, а скоро след това в Бруклин.
В Ню Йорк Холидей помага на майка си в домакинството, но скоро започва да се подвизава нощем като проститутка, за да припечели нещо допълнително. Според нашумялата легенда (потвърдена в апокрифната й автобиография "Lady Sings the Blues") тя пробива като певица през 1933 г., когато след смехотворното й изпълнение на една танцова проба акомпаньорът я пита дали не може да пее. Най-вероятно тя се е пробвала да пее в различни нюйоркски клубове още в периода 1930-31г. Каквато и да е истината, първият й успех пред публика е в началото на 1933 г., когато продуцентът на плочи Джон Хамънд - самотри години
по-възрастен от Холидей, току-що започнал легендарната си кариера - пише похвална рецензия за нея в "Мелъди Мейкър" и
завежда Бени Гудман на един от концертите й. След като записва демо в студията на Колумбия, Холидей заедно с малка група, водена от Гудман, осъществява комерсиалния си дебют на 27 ноември 1933 със сингъла "YourMother's Son-In-Law".
Тя не се връща в студиото през следващата година, но успешно се изкачва в йерархията на съперничещите си нюйоркски
барове. В началото на 1935 г. дебютира в Аполо тиътър и участвува в късометражен филм с Дюк . Към края годината тя най-сетне влиза отново в студиото и записва 4 сешъна. С подбрана група, ръководена от пианиста Теди Уилсън, тя записва по-неизвестни песни от архивите на Tin Pan Alley - де факто единствено подобни парчета са достъпни за една неизвестна черна група по това време. (През епохата на суинга музикалните издатели пазят най-добрите песни изключително за обществените оркестри и за популярните бели певци.) Въпреки невзрачността на наличния репертоар, Холидей и бендовете (сред които тромпетистът Рой Елдридж, саксофонистите Джони Ходжес, Бен Уебстър и Чу Бери) дават нов живот на парчета като "What a Little Moonlight Can Do", "Twenty-Four Hours aDay" и "If You Were Mine". Майсторското свирене на комбото и все по-увереният вокал на Холидей засилва популярността им в евтините подразделения на Колумбия - Брунсуик и Вокелиън.През 1936 г. Холидей е на турне с групи, водени от Джими Лънсфорд и Флетчър Хендерсън, след което се връщав Ню Йорк за още няколко сешъна. В края на януари 1937 г. тя записва с малък състав, подбран измежду едно от последните открития на Хамънд - оркестъра на Каунт Бейзи.
Тенор саксофонистът Лестър Йънг, познат на Били отпреди няколко години, и тромпетистът Бък Клейтън остават задълго до
певицата. Заедно тримата правят върховите си записи през втората половина на 30-те, като Холидей измисля прякора "Прес" на Йънг, а той от своя страна я нарича "Лейди Дей" заради елегантността й. През пролетта на 1937 г. тя започва турне с Бейзи като партньорка на неговия певец Джими Ръшинг. За жалост това сътрудничество не трае и година. Официално тя е уволнена от бенда заради невъздържаност и безотговорност, но всъщност горните етажи в издателския свят изискват това, тъй като
тя отказва да пее дамски блус стандарти от 20-те.
В началото Холидей е облагодетелствувана от промяната - по-малко от месец след напускането на Бейзи тя е наета от популярния
бенд на Арти Шоу. Изявите й с групата започват от 1938 г. и са сред първите случаи на сътрудничество на черна певица с бял
оркестър. Въпреки безрезервната подкрепа от страна на оркестъра, промоутърите и радио спонсорите скоро започват да подкопават мястото наХолидей - както заради расата й, така и заради необичайния й маниер на пеене. Униженията следват едно след друго и накрая Холидей отвратена напуска бенда. Но отново печели от постъпката си - получената свобода й дава шанс да се изяви в новия моден клуб "Cafe Society" - първото нашумяло нощно заведение със смесена (черна и бяла) публика. Там
тя изпява песента, която изстрелва кариерата й на нова висота: "Strange Fruit". Стандартът, написан от постоянния посетител на
заведението Люис Алън и превърнал се в запазена марка на Холидей, е вопъл срещу все още войствуващия расизъм на Юга. Холидей с безпокойство включва тази дръзка песен в репертоара си, но я интерпретира блестящо с майсторското си нюансиране и финес. Скоро "Strange Fruit" се превръща в кулминация на всеки неин концерт. Джон Хамънд отказва дая запише (не поради политическата тема, а поради прекалено стряскащата образност),обаче предоставя на Холидей свободата да записва за Комодор - лейбъла на собственика на магазин за джаз плочи Лимт Геблър. След издаването си "Strange Fruit" е забранена от много радиостанции, но благодарение на разрастващата се система на джубоксовете (където се върти и великолепната "Fine and Mellow"), песента бързо нашумява. Били Холидей продължава да записва за лейбълите на Колумбия до 1942 г., особено популярна
става собствената й композиция "God Bless the Child" от 1941 г. Геблър, който работи паралелно и за Дека, я ангажира през 1944г.
за записа на "Lover Man" - песен, написана специално за нея и превърнала се в третия й голям хит. Почти заобикаляйки забраната на съюза на музикантите, възпрепятствувала предишния й лейбъл, Холидей бързо се превръща в звезда на Дека и вече й отреждат
най-качествените композиции, както и солидни щрайх секции по време на запис. До края на 40-те тя продължава да записва за Дека от време на време, от този период са някои от най-обичаните й песни - "’Tain't Nobody's Business If I Do" на Беси Смит, "Them There Eyes" и "Crazy He Calls Me".
На върха на професионалната си кариера, в средата на 40-те Били Холидей започва стремителния си емоционален срив.
Вече силно привързана към алкохола и марихуаната, в началото на десетилетието тя започва да пуши опиум, заедно с първия си
съпруг, Джони Мънро. Този краткотраен брак е последван от втори, с тромпетиста Джо Гай, и от минаване към хероин. Въпреки триумфалния концерт в нюйоркската "Town Hall" и малката филмова роля като партньорка на Луи Армстронг в "New Orleans" (1947 г.), тя загубва доста пари в опитите си да поддържа собствен оркестър с Джо Гай. Не след дълго, дълбоко разстроена от смъртта на майка си, тя е арестувана за притежаване на хероин и е осъдена на осем месеца затвор.
За нещастие бедите продължават и след излизането й от килията. Присъдата за наркотици я възпрепятствува да пее занапред
по нощните клубове. Преследвана от обожатели, папараци и издатели от цял свят, тя остава стоически в Дека до 1950 г. След
две години започва за записва за джаз предприемача Норман Гранц, собственик на превъзходните лейбъли Клеф, Норгран и Върв (от 1956 г.). В записите си тя се връща отново към интимитета на малкия състав от работите си за Колумбия и подновява сътрудничеството си с Бен Уебстър и други първокласни музиканти като Оскар Питърсън, Хари "Суийтс" Едисън и Чарли Шейвърс. Макар че опустошенията на нерадостната й съдба вече се отразяват на гласа й, много от записите на Холидей от средата
на 50-те не отстъпват по дълбочина и изящество на класическите й постижения.
През 1954 г. Холидей има доста успешно турне в Европа, а издадената през 1956 г. автобиографична книга засилва още повече
печалната й слава. Последната й бляскава изява е през 1957г. в телевизионното предаване на CBS "Звуците на джаза",придружена от Уебстър, Лестър Йънг и Коулман Хоукинс. След година плочата "Lady in Satin" приютява твърде дрезгавия й глас, старателно
увит в щрайха на Рей Елис. През последната си година тя прави още два концерта в Европа, а през май 1959 г. сърцето и черният дроб я приковават на легло. И в това положение тя не спира да взима хероин и отново е арестувана за притежание на наркотици. Умира на 17 юли -организмът й е безсилен да се пребори едновременно със сърдечната слабост и абстиненцията. Влиянието и славата й нарастват неимоверно след смъртта й и я превръщат в култова фигура. Биографичният филм от 1972 г. "Lady Sings the Blues" с Дайана Рос се опитва да разсее противоречивите легенди за живота на Лейди Дей, като акцентът върху трагичната й
съдба същевременно печели сърцата на множество нови почитатели.
С излизането на дигиталния формат на пазара практически са преиздадени всички записи на Холидей - от Колумбия (девет тома "The Quintessential Billie Holiday"), Дека ( (The Complete Decca Recordings) и Върв (The Complete Billie Holiday on Verve 1945-1959).